Доставяне на лекарства
Макс беше изцяло погълнат от някаква видео игра, докато Лили отегчено чакаше да се отвори входният им портал на летище Хийтроу. Макс извръщаше тялото си наляво и надясно, като държеше здраво своя тънък екран; изглеждаше сякаш се опитва да заобиколи нещо.
"Какво правиш там?", полу-любопитно, полу-сънено попита Лили. Макс не погледна към нея, за да запази фокуса си върху играта, но бързо отговори: "Ако щеш вярвай, но си правя домашното." Лили бе толкова изненадана, че отиде при него.
"Сериозно? Ние сме на обиколка из Европа, останали са ни пет дни преди да се приберем у дома, а ти си правиш домашното?"
"Да", отвърна Макс, като почти скочи на крака, сякаш за да мине край някакво невидимо препятствие. Беше като залепен за таблета си.
"Какво пък е това домашно, че да е толкова интересно?", попита Лили и го тупна по ръката. Макс спря да се движи с болезнено изражение на лицето си. На екрана с големи светещи букви беше изписано КРАЙ НА ИГРАТА.
"Уф!", промърмори Лили. "Съжалявам." Макс се отпусна разочаровано на стола си. "Това беше домашното ми по физиология! Трябваше да качим наноробота върху вирус в кръвния поток", с тъжен глас каза той.
Лили го погледна озадачено и Макс започна да обяснява. На нано ниво, което значи на ниво един милиард пъти по-малко от метъра, нанотехнологията е създала възможност за успешното откриване на заболявания в техните ранни стадии и да се доставят лекарства до определени клетки, като се използват наночастици. Благодарение на нанотехнологията хурургичните намеси и страничните ефекти на фармацевтичното лечение могат да бъдат сведени до минимум.
Трябва да бъдат комбинирани три съставки, за да имаме една умна система за насочване на лекарства. Първо, имаме насочваща група, която може да е протеин, антитяло или заредена молекула, която да разпознае и да се свърже с целевата тъкан, където е локализиран проблемът. Второ, трябва ни носител, към когото да е прикрепено лекарството, или, с други думи, нуждаем се от нещо, което да пренася лекарството. Това може да е липозом или наночастица или макромолекула като някакъв протеин, ДНК или въглехидрат. Накрая, нуждаем се от лекарството, което ще излекува тъканта.
За да се избегне разрушаването на носителя от имунната система на тялото, ние поставяме на повърхността му обвивка, един биосъвместим полимер. Този полимер действа като наметало-невидимка, правейки лекарството невидимо за имунната система. Освен че го крие, обвивката го прави и по-малко токсично. Един популярен полимер, който върши тази работа, е полиетиленгликолът, известен още като ПЕГ.
Следващото развитие в една такава система за пренос на лекарства е нанороботът. Това са микроскопични устройства, било синтетични, било дори биологични, които улавят и преработват информация и действат на нано ниво. Тези устройства могат да се използват както за диагностични, така и за терапевтични цели. Те използват сенсорите си да откриват даден проблем, след което се придвижват през кръвния поток, за да освободят на точното място необходимата лекарствена доза. Нанороботите могат да достигнат до зони в човешкото тяло, които иначе са трудни или невъзможни за достигане. Техният малък размер означава, че те могат лесно да бъдат вкарани в тялото, при което се изисква минимална инвазивна хирургия, могат да откриват болести в много ранни стадии и могат да се борят с инфекции отвътре в тялото. Като че ли към армията на нашата имунната система е добавен един могъщ нов войник; един съюзник на белите кръвни телца и другите ни естествени защитни механизми.
"Разработени са системи за пренос на лекарства за лекуване на диабет, рак, СПИН, болестта на Алцхаймер и много други болести", заключи Макс като показа на таблета си сложна симулация на кръвния поток и един наноробот, който се движи из него.
Лили обаче бе по-бърза от него. Тя грабна устройството и натисна иконата за СТАРТ. "Не се тревожи, Макс", каза тя. "Ще направя домашното ти вместо теб." И тя започна да играе, опитвайки се да намери целта си, движейки се в артерията, като старателно се мъчеше да не се блъсне в червените кръвни телца.